Алеко Константинов

от Уикицитат
Направо към: навигация, търсене
Алеко Константинов
Алеко Константинов
Вижте също:
Wikipedia-logo-v2.svg Статия в Уикипедия
Commons-logo.svg Материали в Общомедия

Алеко Иваницов Константинов (1863–1897) е български юрист и писател–сатирик основател на организирания туризъм в България. Най-известен е със серията фейлетони "Бай Ганю" и с пътеписите си из страната и чужбина.

из неговите Фейлетони[редактиране]


из "Разни «дреболии»"[редактиране]

9 окт. 1894


  • Ако то да остане на правителството – пази боже! – Ти му казваш, че окръжни управители, че дивизионни командири тръгнали по градове и села да агитират …, да заплашват избирателите и да ги насилват да избират за депутати лица, които населението не познава или мрази; а правителството ти отговаря:

    Изборите са свободни.
    Ти му викаш, че полицията бие … и разпръсва мирните избиратели, а правителството, като че на подигравка, ти казва:
    – Това не е полицейска намеса, това е самo тaка – морално влияние.
    А бе какво "морално" те е патило – изпобиха орталъка, разпръсната с камшици и шашки хиляди избиратели.
    (т.2, с.21)


из "Отворено писмо до г. Велчо Велчев"[редактиране]

12 ноем. 1894


  • Артък и на мойта адвокатска практика, ако има човек да завижда – тогава трябва да се вземат сериозни мерки против завистта. (т.2, с.26)


  • Вий пишете каквото ви диктува фалшивото положение, аз ще пиша каквото ми диктува съвестта, па сетне ще видим на коя страна ще бъде общественото мнение. (т.2, с.26)


из "Смиррно! Рота-а п'ли!"[редактиране]

19 ян. 1895


  • На някои места е обещано на селянете брашънце, ако не гласуват за опозицията, но това средство е твърде съмнително. Нали знаете колко са се изхитрили нашите селяне: изтъкат си платното, па ти ритнат кросното. (т.2, с.34)


из "Избирателен закон"[редактиране]


  • Чл. 35. Председателят и членовете на бюрото, които съзнателно допускат някой избирател да гласува свободно, лишават се от доверието на властта. (т.2, с.47)


  • Чл. 38. Ония от въоръжените избиратели, които окържават урните, ако на поканата на бюрото не се хвърлят върху невъоръжените не ги разгонят с помощта на оръжието си – изгубват правото да искат служби и предприятия от държавата. (т.2, с.47)


  • Чл.39. Ония, които влязат в избирателното място с оръжие, ако са влезли със съгласието на полицията, нареждат се около бюрото; ако са влезли без съгласието на полицията, наказват се със затвор от 1–3 месеци и с глоба от 100-300 лева, а по желанието на министъра на правосъдните дела могат да бъдат предадени на съд и за бунт против държавата. (т.2, с.47)


  • Чл.42. Ония, които чрез лъжовни известия или други подобни средства не измамят избирателите и не заблудят обществото, опозоряват се чрез правителствени печатни органи. (т.2, с.48)


  • Чл.43. Който без знанието на председателя на бюрото се въздържи от разстрелването на избирателите, зачислява се в списъка на предателите. (т.2, с.48)


из "Сеятели на рабски чувства"[редактиране]

1 окт. 1895


  • Предлагат на столичното общество и на господа военните с радост и ликувания да благодарят на г. военния министър – защо? Защото бил съблаговолил да разреши на военните да посещават само представленията на трупата "Сълза и смях", като имал предвид духовната полза, която оказвал драматическият театър. Бил разрешил! Ами че ний ще попитаме: кой е дал право на военния министър да се разпорежда с частния живот на военните и да им предписва или запрещава посещението на тези или онези обществени и частни заведения? Офицерите не са бебета на министъра, та да следи той за всяка стъпка в техния живот. Ами че утре може да му скимне да запрети на военните да си купуват захар и ориз от магазина на Георги Паница или да им запрети да посещават градината "Дълбок зимник", защото името на съдържателя е К. Панов... И бившият военен министър г. Савов се опита да отдели офицерите от влиянието на обществото и беше им запретил да посещават кафенетата и ресторантите, но твърде скоро съзна бездънната глупост и престъпната дързост на своето разпореждание и побърза да го отмени. Разрешил бил на военните да посещават само "Сълза и смях", значи ще им запрещава да посещават операта? Е, тогава где ще заповяда да удовлетворяват военните своите потребности за музика, где ще развиват слуха си, где ще облагородяват чувствата си? В шантаните ли? Или при кючеците? (т.2, с.67)


  • Чунким много пъти имаме случай да се насладим на добра музика и пение, ами да пропуснем и този случай с оперната трупа, па да си слушаме "Зелен листец"... И туй било патриотизъм! Благодарим. Или може да е за това патриотическо, защото посещението на офицерите ще прибави няколко лева в джобовете на актьорите. Е, за това ли ний трябва да ликуваме и да благодарим на г-на военния министър? Мерзко раболепие... Но не е виноват военният министър, виновати са рабските натури, които ближат праха на нозете му. (т.2, с.67)


из "Миш–маш"[редактиране]

22 окт. 1895


  • Като вземеш тъй да се повзреш, па се позамислиш, излиза, че хайле практичен народ сме ний, българите. Истина! Вземете, да речем, например – газените тенекета, и проследете каква роля играят те в обществения живот на нашата татковина. Да се слисаш просто. Не бил, кай, практичен българинът. Кой, българинът ли?... (т.2, с.70)


  • Но да оставим настрана въодушевените възклицания, те нищо не доказват, а ето фактите… (т.2, с.70)


  • Газа за какво го употребяваме? За осветление; за някои мотори; за подпалване сегиз-тогиз някоя осигурена къща или сеното на комшията, или архивите на някое учреждение и най-сетне, за обливане и подпалвание някои упорити немирници, които по никой начин не искат да се признаят, че са, например, предатели. (т.2, с.70)


из "Страст"[редактиране]

28 окт. 1895 г.


  • Че аз съм щастливец, това го знае цяла България; но туй, което никой не знае, то е, че днес нямах четиридесет и пет стотинки да си купя тютюн. Това обстоятелство никак не ми попречи обаче да съхраня своето царствено величие. Аз все пак гледах на света и хората тъй, като че милион Ротшилдовци и Вандербилтовци мога да ги натъпча в джеба на жилетката си; а пък нашите богаташи не представляваха пред моите очи нещо повече от пепелта на снощната ми последна цигара. Това е всичко хубаво, ама тютюн все пак няма, да го вземе дяволът! Глупава страст! (т.2, с.77)


  • Добре, че не съм народен учител в софийските основни училища: на тях и за сол пари не дават. (т.2, с.77)


из "Що значи «народът ликува»"[редактиране]

6 ноем.1895


  • Столицата представлява една окончателно обанкрутена община. Няма человек, няма буквално ни един человек, който да твърди противното. Отчаяната бедност на София … е стигнала дотам, щото в последно време общината не е в състояние да купува по няколко тенекета газ за осветление на улиците. Общината не е в състояние да изплати за отчуждените места на бедняците, които с години наред от сутрин до вечер обсаждат коридорите на съвета. Общината не е в състояние да си построи необходимите основни училища. Не е в състояние да плаща на учителите си, които са се слисали и положително рискуват да заспиват гладни. Не е в състояние да плаща на всичките си служащи. И освен че не е в състояние да предприеме нищо за улучшение на града, но без ежегодната помощ на правителството не би била в състояние ни един ден да функционира. Сега столицата нощно време е мрачна, само тук-там съвсем рядко мига по някой полусляп фенер.

    А снощи имаше илюминации! На гол корем пищов…
    (т.2, с.80–81)


из "И сега бият, брате мой"[редактиране]

18 ноем.1895


  • Седях в стаята си, захласнат в разрешението на един чрезвичайно жизнен за мен въпрос: през разпраното отверстие в джеба на жилетката ми промъкнал се, кой знае кога, един малък кръгъл предмет и се залостил чак в края на дрехата; към претърсванието на тези забравени кьошета на тоалета си аз прибягвам при същите обстоятелства, при които евреите разгръщат старите си тефтери; трябваше да се уверя дали скритият в прореза предмет е някое копче от панталони или е някаква монета. Разочарование или радост. Предметът се движи с помощта на пръстите ми под материята, достига отверстието, пръстът ми усеща вече металическа студенина, различава вече нарезите по периферията – 50 стотинки! (т.2, с.87)


из "Кандисахме!"[редактиране]


  • Е да, кандисахме вече. Ами защо мълчахте до днес бе, братя? Какво ви струваше по-рано да ни откриете тази велика истина, та да се избягнат толкова ужасии, които изтърпя народът. И защо бяхте тъй жестоки към нас, та не осветлихте навреме, ами ни оставихте в невежество да се обявим едва ли не против величайшето начинание, което, според вашето прекрасно обяснение, ще принесе такъв щастлив преврат в социалния ни строй. Сега, да, сега се убедихме вече безвъзвратно, че неизчислими злини е претърпяла нашата татковина само за това, защото не сме имали... рисувално училище! (т.2, с.95)


из "Списък на българските гении!"[редактиране]


  • Ний сме убедени, че ако зададем въпрос: кой е първият гений в България – целият народ, без колебание, ще извика: Иван Вазов!(т.2, с.119)


из "Престъпления против избирателното право"[редактиране]

10 ноем. 1896 г.


  • Запретява се да се влияе на избирателите с подкуп, било с пари, с дарове или други имотни облаги, а инак агитацията е съвсем свободна, стига само да се ограничава с едно "морално" влияние. Нищо противозаконно няма например в следующия начин на агитиране:

    Господин Старши: Недобори нали имате?

    Селяните-избиратели: Дал Господ, господин старши.

    – Пътя нали не сте го направили?

    – Е па не могохме.

    – Знаете ли какво ще рече "екзекуция"?

    – Слушали сме, да пази Бог…

    – Как вий мислите, ако си стисна така ръката, мога ли да разкъртя някому зъбите!

    – Можеш, оти да не можеш, като го писува законо.

    – След това, кажете: симпатизирате ли ми?

    – Кое кайш?

    – Обичате ли ме?

    – Тебе ли?… Иска ли питане… Обичаме те…

    – Е, като ме обичате, сещате ли се кого трябва да изберете?

    – Ете, както кажеш твоя милост.

    – Санким, ако не се сещате, аз мога да ви дам да разберете…

    Този начин на агитиране, понеже не е съпрежен с подкуп или материални облаги, носи названието "агитация чрез морално влияние". Това е едно средство, с което можем да се гордеем, защото е изникнало на наша национална почва. Белгия, струва ми се, е останала малко назад в това отношение. наистина и там влияят, но не до тази степен "морално".
    (т.2, с.131–132)


из "Приятелски писма I"[редактиране]

7 дек.1896


  • Крайно ми е неприятно, че се намирам между полицейски натрапеници, и искрено се възмущавам и ме е срам да ви гледам. (т.2, с.138)


из "Честита Нова година"[редактиране]

31 дек.1896


  • Я ще бъде честита, я кой знай… От рождение и до гроба ний все туй чуваме: "Честита Нова година", па то от "честитост" отишло, че се не видяло… Мигар на 1 януари 1887 година Олимпий Панов и Узунов не са получили стотина благопожелания с туй пуста "Честита Нова година", а не се изтекоха ни два месеца и тези незабравими борци загинаха от братски куршуми, сред най-варварски изтезания, и, обратно, самите палачи, върху главите на които са се изсипали тайно проклятията на стотина хиляди българи – те си продължаваха честито цяла верига години, окръжени от почестите и ласкателствата на без характерната рабска паплач… Иди му разбери!

    Мигар Стамболов, на 1 януари 1894 година не е получиш хиляди честитявания и насърчения да следва храбро борбата със северната мечка, а пък северната мечка стъпила върху една пета част от земното кълбо, хич не мига даже и не щеше да знае, че някаква си бълха пълзяла под опашката й. Мечката едва-едва си помръднала опашката и бълхата отиде, та се не видя.

    Мигар същият Стамболов на 1 януари 1895 година не е получил множество поблажки с "Честита Нова година", а пък то баш посред годината такива добрини се посипаха върху главата му, от каквито нека Бог да пази цялото човечество.

    Мигар почитаемото правителство, начело на Народната партия, към която се числи всичко "честно, благородно и интелигентно", няма да получи утре, на 1 януари 1897 година хиляди честитявания и подкрепи за борба с калната опозиция, към която се числи всичко "безчестно, подло и невежествено".

    Драги мои читатели, честита ви Нова година!
    (т.2, с.145)


из "Разни хора, разни идеали"[редактиране]


I[редактиране]

15 ян. 1897


  • Нашият помощник на регистратора е страшен комик. Изпокапваме от смях, когато почне да бомбардира несправедливата съдба.

    – Е, дявол да го вземе – вика той, в позата на Гамбета, – каква е тази управия, не можах да я разбера. И как ще я разбереш бе, брате; ами че, моля ви се, вземете например кокона Поликсени: преди трийсет години с фаетон се разхождаше и днес, моля ви се, пак с фаетон се разхожда; а пък аз трийсет години се трепя и не фаетон – кой ти търси фаетон! – ами една лира, разбираш ли, една турска лира петимен съм да се намира за всеки случай в среднята преградка на кесията ми, и ето на до ден днешен, брате мой, все петимен си оставам. Не че не са минали през ръката ми пари – минали са; ама думата ми е, че тамам когато ти потрябват, бръкнеш – няма!... Иде ти по някой път да кипнеш. Е, туй справедливо ли е сега, кажете? И с какво, моля ви се, е заслужила кокона Поликсени, а? Да си пълниш и празниш стомаха – туй заслуга ли е, кажете ми? Аз поне, кое чиновник, кое агитацийки, кое туй-онуй, все, знайш, горе-долу ползица за народа. Ами тя?... И на, вземи, че бръкни когато щеш в кесията й – злато с шепа, моля ти се. Късмет ли да го наречеш, какво да го наречеш – не знайш! Па вземи и децата й: по-голямото, не го ли знаете, едно голобрадо таквоз, нищо и никакво хлапе, взеха, че му натрапиха една булка, разбираш ли, и – кой знай – то ли излезе късметлия, тя ли му донесе щастие, гледаш ги, живеят бейски.

    Па да речеш, че аз съм от ония ветрогони, които бълнуват за някаква си правда и разни там, разбираш ли, дивотии – хайде де, а пък аз не съм от тях. Да речеш, че се стеснявам, че се гуша из кьошетата, не, не ми са дотам меки очите, и при всичко това, моля ти се, виж ме на кой хал съм! И аз уж се увирам около големците: Нова година било, имен ден било, все, знайш, кое визити, кое сливовица, кое картички, това-онова, па все гледаш, че другите ме надпреварват; а аз все зад метлата. Чудна работа! Гледаш – дрехите ми дрехи, ръкавици чисти, шапка, то се знай, чепици, разбираш ли, връзка кое е и прочие – всичко на мястото си и на, все не мога да си пробия път!...
    (т.2, с.148)


  • Дрънкат ми някои диванета, че можеш, кай, да напреднеш, ама трябва да бъдеш, кай, подлец. Болшаф! Подлец ли!? Архиподлец ти ставам аз тебе, брайно, ама де оня късмет! Не ми върви, чорт да го вземе. Види се работата, и подлец да бъдеш, не е лесен занаят, все трябва да имаш някоя дарбица: кураж ли да го наречеш, характер ли да го наречеш, или просто трябва да имаш зализана физиономийка. И аз не съм, да кайш, някой грозен челяк, само че този пусти нос отде се е взел – той ми яде главата, както разбирам аз: не че е кой знае какъв нос; малко ли хора има с бамбашка носове, ама де-де – на другите минава, а моят нос като че им вади очите. (т.2, с.150)


  • Ама и на господин министъра госпожата си няма хас, джанъм; уж ми обеща, че ще рече да ми турят един звънец, па туй за туй. И аз диване, току й мъкна в петък кошницата от пазар; а пред изборите взех, че пъхнах и три снопа бюлетини в кошницата. Аз ги писах със собствената си ръка. Триста бюлетини! Туй не е шега... И пак нищо, и пак нямам звънец. Управия до коляно! Аслъ калпав народ сме ний, интелигенцията. Ашколсун на кокона Поликсени…(т.2, с.150–151)


II[редактиране]


18 февр. 1897


  • – Наливай, наливай! Още… още…

    – Ще прелее.

    – Нищо, нека прелей, наливай! Искам да дигна пълна чаша, да я пресуша до дъно, нека се разлее виното по всичките жили на моето тяло, нека се стопли това тяло, което се сгърчваше и вкочаняваше, ето вече третя година, под хладния меч на парламентарната анкетна комисия. Наливай!… Стига… Благодаря. Вземи и ти чашата си. Е хайде, наздраве. Ура, да живее амнистията!… Ох, сладко винце! Сега усещам всичката му прелест, сега, когато смъкнаха от плещите ми адския товар…
    (т.2, с.152)


  • Нека му мислят ония, които ги тътриха по участъците, които гниха из подземелията без съд, без присъда, които спяха на голи дъски, пред очите на които дене-ноще стърчеше щикът на войника и сабята на жандарма, които бяха тласкани да се скитат из разни краища на България, които бяха измъчени, изтезавани, разорени, опропастени. Нека му мислят ония, на които половината от живота мина в непрекъснати преследвания и унижения...

    – Е добре, драги борци – бих извикал аз на ветрогонците, – за какво беше вашата борба? Какво спечелихте вие? – Вятър! Законност и свобода, ха-ха-ха... Глупци! (…) Какво разбра ти от живота? Остана честен, ще кажеш, и плаваш из облаците в съзнание на своята честност!... Глупец, счупена пара не струва твоята гладна честност. Спечеленият с упорен честен труд хляб, ще кажеш ти е по-сладък от амврозий. Какво заблуждение! Не, нещастнико, хлябът си е хляб, а богатата трапеза е наслаждение, твоята стаичка е мрачна килия, а разкошният дом е наслаждение, твоите идеи са вятър, а моето злато е наслаждение. Разбра ли? Е добре, още веднаж те питам, какво спечели ти в своята упорита борба? Ти мечтаеше за свобода и правда, а аз тънех в блажено упоение от неограничена с никакви закони и с никаква морал власт; ти почна да роптаеш против тая власт – аз те натиках в участъка и когато по милост ти хвърлях една кора хляб, аз на блестяща трапеза, окръжен с жени и песни, внушавах неведомо за теб наслаждение…
    (т.2, с.153–154)


III[редактиране]

февр. 1897


  • Ето, тамам сега му е времето, ама на, кураж липсва! Сега да има някой да освободи Македония, догдето е нашата партия на власт, че аз да те науча тебе какво се вика келепир. Ех, да ти пипна аз тебе солунската митница и не ми трябва много: само две години, две годинки само да ме оставят управител или оценител на митницата, па ела хортувай ти сетне с мене… (т.2, с.155)


  • Ама хубава е, пустата му Македония! Имат право македонците, дето милеят толкова за нея. Еле тази солунска митница – на сърцето ми е израснала, ваджията! Ех, че келепир, майка му мечка!…(т.2, с.157)


VI[редактиране]


  • – С този инат ти още мно-ого патки ще пасеш...

    – За какъв инат приказваш бе, чичо?

    – Как за какъв инат бе, синко. Ами че не се ли сещаш, не се ли виждаш на кой хал си стигнал. На теб ли остана света да оправяш бре, чедо. Защо не се свестиш и ти един ден, па да издухаш този вятър от главата си, па да тръгнеш и ти наред с хората. Я погледай твоите връстници: всички на работа са наредени, и парици си спастриха, и къщици си издигнаха, а пък ти!... Я се виж на какво си заприличал: с трън да потътриш, няма какво да заденеш. За малък ли се мислиш, не виждаш ли, че си обрасъл с брадище. Времето не чака, синко: кога пари ще печелиш, та и ти кол да забиеш, и ти къща да завъртиш. Политика къща не храни...
    (т.2, с.168)


  • …Цигулар къща не храни, чичо, ама без цигулари не може… (т.2, с.168)


  • – Как какво да правиш! Прави каквото правят хората: свий си опашката, па си налягай парцалите… Какво се кикотиш, не е ли тъй?

    –…Ха-ха-ха… Ами ако нямам опашка бе, чичо… хо-хо-хо...

    – Смей се ти, смей се, ще дойде време да плачеш.

    – Я дойде, я кой знай…

    – Ти чувай какво ти казвам аз, запомни го хубаво, па сетне пак ще приказваме. С гюрултия гърло се не пълни. Защо и ти да не влезеш в болшинството като другите?
    (т.2, с.168–169)


из Личната кореспонденция на писателя[редактиране]


из писмо до Иван Шишманов[редактиране]

26 ноември 1896

  • Иване, получих от тебе писмо без дата, с което ме каниш да дойда утре у вас. За кое ли "утре" аджеба е приказката! Ако е за днес (гл. датата на писмото ми) – не мога да дойда, защото имаме заседание на Макед. комитет. Имай добрината да ми определиш друг ден и при туй такъв, в който без опасност за душевното ми настроение да могат да се прегазят трите километра, които ни делят. (т.2, с.300)


из писмо до Найчо Цанов[редактиране]

18 март 1893

  • Представи си такъв случай: ти се веселиш с другари; младостта те увлича към прегръдките на Бахуса и увлечен в общата веселба, ти възливаш обилна струя връз жертвеника на веселия бог; стомаха ти протестира, главата ти се мръщи, но сърцето тупти още по-силно и командува: напред!… А тъй като всяко начало има и край и ти най-сетне напущаш задимения храм на веселието и като дадеш на уличните фенери, без да ти искат, понятие за кривите линии, влизаш в жилището си и като се почудиш малко на Коперника защо се е мъчил да доказва, че земята се върти, когато това е тъй очевидно за всякого, който изпита изобретението на Ноя, – ти легнеш и вихрушката те завърти заедно с леглото ти и цялата стая, отнесе те в царството на Морфея. И носът, и гърлото ти свирят победен марш цели часове. Събудиш се. Тъмно. Главата ти като че е чужда, язикът и устните загорели, гърлото по-сухо от аравийски пясък… Боже! Няма ли капка водица? Капка!… С полузатворени очи ти напипваш около леглото си една чаша, грабваш я разтреперано и с бързината на мълнията, с жаждата на тигъра, със залп глътваш… мастилото, което слугата ти беше през деня излял в чашата, за да измие мастилницата… Картина!(т.2, с.307)


из писмо до Алекси Филипов[редактиране]

9 септември 1890

  • А идеали трябват, Алексей, те не са празна дума, както мисли жадната за облаги сволоч.



из "Пази, Боже, сляпо да прогледа"[редактиране]


  • Консулът мина през тяхното село в този ден, когато съвършено случайно детето беше изкъпано: изкъпано беше, защото прасето, като излязло из обраслата локва, детето се спуснало към него, хванало го с една ръка за ухото, с друга за четината и искало непременно да го възседне; да го яхне не могло, но успяло да налепи на кълчищената си ризка всичките хубости, които прасето е могло да понесе от гнилото блато. Тогава чак майка му се е наумила, че детето има нужда от къпане, и след като му стоварва десетина оки бой на гърба, гурнала го в коритото с ризката заедно: първата вода се превръща на боза, втората на непрозрачна мътилка, че трета, че четвърта, та чак петата вода се избистря и из нея изскача едно чистичко, черноокичко, хубавичко бяло-червено момченце, с живи, хитри очички. Седи хубавецът в натура срещу огъня, седи и майка му отстрана и му суши ризката. Хем я суши, хем погледва чедото си и май-май че се съмнява дали е туй нейното чедо, дали не е. Облича му ризката и го изважда да се припече на слънце и да му изпощи главицата. Свършва и тази операция, причесва му косата и баш в тази минута се зачуват звънци; от завоя изскоква един файтон и спира до тяхната къща, на кръчмата. Консулът.

    – Хайде, мама, иди сега при оня чичо – учеше майката чедото си, – иди при него и му кажи: "Чичо, дай пет пари."

    И отиде момченцето. Консулът беше извадил от чантата си закуски и си подкрепяваше силите. Детето се изправи недалеч от масата и като захапа пръст, следеше хапките на пътника и подсмърчаше. Консулът го забележи и зачудено впери очи в него – за пръв път му се падаше случай да срещне такова чисто дете из нашите села, чисто и хубавичко. То хувички ги има много, но не личат чъртите им под нечистотиите, които покриват цялото им тяло.
    (т.1, с.302–303)


из "Бай Ганю"[редактиране]


  • Помогнаха на бай Ганя да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия – и всички рекоха, че бай Ганю е вече цял европеец.из "Бай Ганю" – начало (т.1, с.7)


  • — Ами ти от бързане забравил си да заплатиш бирата си, бай Ганю.
    — Аз я платих.
    — Имал си бол пари – платил си я.
    из "Бай Ганю тръгна по Европа" (т.1, с.9)


  • Какво ще й гледам на Виената, град като град: хора, къщи, салтанати. И дето отидеш, все гут моргин, все пари искат. Защо ще си даваме паричките на немците – и у нас има кой да ги яде…из "Бай Ганю в операта" (т.1, с.11)


  • Той се огледа по стените на коридора, потърси някой гвоздей да закачи възела си; той мисли, че щом е стена, трябва да има и гвоздей по нея, и се обръща към мене:
    — Ама проста работа тези немци, един гвоздей не им стига ума да забият, па казват, че ние сме били прости.
    Като се убеди окончателно в простотията на немците, бай Ганю сложи нерешително кърпицата си с мускалите пред входа на стаичката си, за да му са пред очите, доде се изкъпе.
    из "Бай Ганю в банята" (т.1, с.16)


  • Бай Ганю от бързина, види се, беше забравил да тури в дисагите закуска. "А бе най-сетне българи сме, ще се прегледаме. От тогози къс хляб, от оногози сиренце – ще помине човек. Ами!" И наистина, той помина добре. Другарите му го угощаваха с ядене и пиене – той ги угощаваше с най-горещ патриотизъм, смесен с апетит и жажда.из "Бай Ганю на изложението в Прага" (т.1, с.26)


  • — А бе, бай Иречек, я ми кажи твоя милост леберал ли си, консерватор ли си? Май-май, че си консерва, както виждам. И аз, ако питаш, не мога да ги разбера нито едните, нито другите, ама хайде, да не им остане хатъра... Знайш, алъш-вериш е то, не е шега… Па да ти кажа ли правичката… (Тука дали няма някой да ни подслушва?) Да ти кажа ли правичката? И едните, и другите са маскари!…Ти мене слушай, па се не бой! Маскари са до един!… Ама какво да сториш? Не се рита срещу ръжена!… Търговийка, предприятийца, процеси имам в съдилищата – не може. Не си ли с тях – спукана ти е работата! Па и мене нали ми се иска – я депутат да ме изберат, я кмет. Келепир има в тия работи. Хората пара натрупаха, ти знаеш ли? Хубаво, ама като не им клатиш шапка – дявол не може те избра! Тъй е! Аз съм врял и кипял в тия работи, че ги разбирам...из "Бай Ганю у Иречека" (т.1, с.45)


  • "Чунким баща ми все опери е слушал" — каже бай Ганю и обаян от този принцип на окаменелост и ултраретроградство, не се стряска твърде много от "новата мода", т. е. от цивилизацията.из "Бай Ганю на гости" (т.1, с.56)


  • Аз наблюдавах отстрани как той жадно, с наслаждение поглъщаше антрефилетата [из газетите], усмихваше се и със светнали очи пущаше сегиз-тогиз по едно "браво"! По едно време, препълнен, види се, с възхищение, обърна се към мене:
    — Ех, че ги нацапали! Я слушай да ти прочета…
    из "Бай Ганю в Швейцария" (т.1, с.68)


  • А бай Ганю ... остави веч бабаитския език и почна в миньорен тон: "Я слушай, бай Василе, почакай малко бе, моля ти се бе, бай Васие, българи сме най-сетне...

    И представете си, господа, в този момент аз съжалих бай Ганя! Вярвайте! Съзнавах, че постъпката му е безобразна, че той е отвратителен скъперник, егоист, лукав хитрец, лицемерен експлоататор, грубиян и простак до мозъка на костите, ... но съжалих го: в тънките вибрации на тона, с който изговори последните думи, моето ухо схвана една нежна нотка, която се е таила и се таи в сърцето на бай Ганя, но рядко – боже, колко рядко! – се проявява... Не зная, може да ви се покаже смешно, неестествено, но ще ви кажа, господа, че този момент аз инак погледнах на бай Ганя: като че някой ми внуши: "Недей презира този простичък, лукавичък, скъпичък нещастник, той е рожба на грубата среда, той е жертва на груби възпитатели; злото не се таи в него самия, а във влиянието на околната среда. Бай Ганю е деятелен, разсъдлив, възприемчив – главното възприемчив! Постави го под влиянието на добър ръководител и ти ще видиш какви подвизи е той в състояние да направи. Бай Ганю е проявявал досега само животната си енергия, но в него се таи голям запас от потенциална духовна сила, която очаква само морален импулс, за да се превърне в жива сила...
    из "Бай Ганю в Русия" (т.1, с.72–73)


  • Същият бай Ганю, както си го знаете, преди да тръгне за Европа; с тая разлика само, че си турил вратовръзка и освен това сега има импозантна външност и чувство на собствено достойнство и преимущество пред окръжающите. Човекът врял и кипял из Европа, Европа му станала като таквоз… като нищо.из "Бай Ганю се върна от Европа" (т.1, с.82)


  • — … Ти знаеш ли, че аз цяла Европа съм изходил? Не съм като тебе дърво! Ти знаеш ли, че туй Иречек-Миречек ей тъй – зяпнали са ме слушали, като им заприказвам. Мен англичани, мен американци ихтибар са ми правили в Дрезден… че ти ли на ум ще ме учиш?…из "Бай Ганю се върна от Европа" (т.1, с.91)


  • Че какво, като съм казал на Иречека, дума дупка прави ли! А бе, ахмако, че аз, един Иречек ако не метна, кого ще метна?из "Бай Ганю прави избори" (т.1, с.94)


  • Защо съм Ганю Балкански, ако няма да зная и този занаят. Ти, господине мой, тури ме в която щеш околия и ми кажи когото щеш да ти избера. Едно магаре тури за кандидат, и магарето ще ти избера, майка му стара! Само дай ми околийския с жандармите и ми дай 1000-2000 лева.из "Бай Ганю прави избори" (т.1, с.100)


  • Ти ми казваше едно време, че вярваш още в българския народ. Хайде де! Не се подигравай! В кого вярваш ти ? В това ли рабско племе, което търпи всичко това? Виж го изобразен в представителите му.

    Народа, в когото ти вярваш, е роб, казвам ти, роб; робуването е за него блаженство, тиранията благодеяние, роболепието геройство, презрителното хъркане отгоре – музика! И пак този народ е клет и нещастен, трижд нещастен! Бит от съдбата, осъден да страда и да тегли за други, мъчен от неприятели, а още повече от приятели и спасители, той нямаше нито една твърда точка, на която да спре погледа си, една дръжка, на която да се ослони, той е изгубил вярата в себе си и в съдбата си и е станал тъй "практичен" и трезвен, трезвен до безчувственост. Без помощ, без съвет, съкрушен и разкъсан външно и вътрешно, ето го на, една печална, от бури разсипана останка от стари времена…

    Има ли кой да го съживи, да го повлече подире си? – Идеали? – Суета, вятър!…
    из "Бай Ганю прави избори" (т.1, с.114)


  • — … Че голям мурафет ли е един вестник да се издава? Тури си едно перде на очите (па и няма нужда), па псувай наляво и надясно. Ами как! … Нали е работа да омаскарим тогоз-оногоз – за туй нещо не се иска кой знае каква философия.из "Бай Ганю журналист" (т.1, с.119)


  • Европейци сме ний, ама все не сме дотам!…из "Бай Ганю журналист" (т.1, с.126)


  • За бай Ганя е приказката… Та това де, не можеше ли, рекох, да се мине без него? Защо трябваше и той да представлява българският народ? Ама ще речете, че той не е официален делегат. Все едно. Щом ходят да го интервюират кореспонденти от важни вестници и неговите думи като оракулско предсказание се разнасят чрез печата по целия свят – иди сетне доказвай, че чрез бай Ганьовите уста не глаголи народът български…из "Бай Ганю в депутация" (т.1, с.131)


  • За патриоти ако питаш, ний сме хасъл патриоти. Хубаво ме гледай! На мене не двесте – сто и петдесет рубли ми вържете на месец, че да видиш ти какво прави бай ти Ганю…из "Бай Ганю и опозиция – ама де-де!" (т.1, с.132)


  • …Не си е келепир да бъдеш опозиция.из "Бай Ганю и опозиция – ама де-де!" (т.1, с.133)


  • И защо ще бутат опозицията – тя нека си дига гюрултия, кой я слуша. Нашите си сучат мустака, па им се подсмиват. Властта в ръцете им – не искат да знаят.из "Бай Ганю и опозиция – ама де-де!" (т.1, с.134)


  • Па и за почитание ако дойде думата, аз пак не се давам. Ти ще цалунеш ръка, аз – двете ръце; ти ще цалунеш скута, аз – краката; ти ще цалунеш на друго място, аз – на още по-друго място. Че ти с мен ли ще се надпреварваш бе, кьорпе?из "Бай Ганю и опозиция – ама де-де!" (т.1, с.135)


  • Де се е чуло-видяло избор да стане, че да няма черпня. Не може. Така си е било, така си е и тъй ще отиде.из "Дружество «Въздържание»" (т.1, с.139)


  • Идеали! Бошлаф! Личното наше земно доволство – ето идеала, който трябва да преследваме.из "Писмо от бай Ганя до Константина Величкова" (т.1, с.141)


  • И заслужава ли този подъл народ да се трепим за него!из "Писмо от бай Ганя до Константина Величкова" (т.1, с.141)


  • Стига подвизи! Па знаеш ли какво – я вземи, че зарежи и твоята пуста поезия. То бива, ама когато в кесията вятър вее, а пък сега, слава богу, понаредихме се.из "Писмо от бай Ганя до Константина Величкова" (т.1, с.141)


  • Правѝ си оглушки, па си гледай кефа…из "Писмо от бай Ганя до Константина Величкова" (т.1, с.141)


  • Голяма работа! Жандармите щяха да разстрелят най-много стотина избиратели! Е, та голяма работа ли е? Всичко на всичко щяха да се почернят около двеста къщи. Да речем, на другата неделя ще дойде войска и тя да разстреля, да избие най-много, най-много триста души. Колко къщи сирачета – петстотин къщи! Хепидже маслахат!…из "Писмо от бай Ганя до Константина Величкова" (т.1, с.142)


  • За кой бяс е тази законност и свобода, ако не се изтребят барем хиляда избиратели?…из "Писмо от бай Ганя до Константина Величкова" (т.1, с.142)


  • Народът е стадо, като му завъртиш сопата…из "Писмо от бай Ганя до Константина Величкова" (т.1, с.143)


  • Ний тука на орехи ли играем, или царство управяме. Каква е тази слободия?из "Кореспонденцията на бай Ганю Балкански" (т.1, с.150)


  • Колко пъти съм те поучавал, че покорна глава сабя не я сече. Не си ме слушал – троши си сега главата.из "Кореспонденцията на бай Ганю Балкански" (т.1, с.150)


из негови Пътеписи[редактиране]

из "До Чикаго и назад"[редактиране]


  • Ето где си спомняш Хамлетовия монолог над черепите! Но мене друго наблюдение ме още повече порази [в музея]: като гледах разкритите мумии, взрях се в платовете, с които те са обвити, разгледах внимателно и други окачени около мумиите платове как са тъкани, с какви шарки са шити и как са разпределени цветовете. За крайно съжаление се убедих, че в тъкачното изкуство ние, българите, едва сме достигнали туй, което са имали египтяните преди три хиляди години. (т.1, с.183)


  • Жената там се ползува с голямо уважение. Отношенията на мъжете към жените представляват някакъв си печален остатък от рицарските отношения към нежната, беззащитна жена. Но сегашната американка счита, че има неотемлимо право на непременно уважение от страна на всякой мъж; тя вече не се старае с нежност, с женственост да заслужва при всякой даден случай действителното уважение на мъжа, а реализира даже намръщено своето право на уважение. Опитай се да не отстъпиш веднага място във вагон, в параход, в трамвай, в омнибус на някоя американка, тя е готова да те стрелне с очи и даже да изръмжи нещо под носа си. Е, друго нещо е европейката! При такъв един случай, колкото ти и да си недогадлив и нелюбезен, тя само като те погледне с този ясен, сдържано-умиляющ и нежно-укоряющ поглед, не място да й отстъпиш, ами и на ръце да я носиш. (т.1, с.185)


  • Ниагара! Дай боже всекиму да изпита такива блажени чувствования, каквито аз изпитах, като наближавахме Ниагарския водопад, а още повече – когато блесна с всичкото си величие пред очите ми това чудо на природата!

    …Когато нашият файтон потегли към водопадите, мене ме обхвана до такава степен нервозно вълнение и нетърпелива жажда, щото, ако в този момент се отвориха небесата и св. Петър ме повикаше да ми отвори вратата на рая, аз би му извикал: "Махни се с твоя рай, остави ме да видя Ниагара!" Ниагара, която е възбуждала въображението ми от детинство и за която само съм облажавал щастливците, като не съм допускал и мисъл, че ще я видя някой път. Ниагара – чудната игра на природата, която привлича хиляди европейци в Новия свят – ето я пред мене!
    (т.1, с.188–189)


  • Ниагарският водопад! Ето го!!…

    Много минути се изминаха, догдето ние се свестихме! Всички наблюдатели бяха вцепенени като в жива картина! Не учудвание, не възхищение, не! Едно безгранично благоговение бе отпечатано на лицата на всички! … Който може, нека опише тази картина; който може, нека я фотографира, нека я нарисува!... Аз не мога.
    (т.1, с.190)


  • Прощавай, Ниагара! Много е кратък животът, за да имам надежда още веднъж да те видя!… (т.1, с.192)


  • Щеше да бъде грях да ида в Чикаго и да не видя знаменитите касапници. … боже мой, каква разлика, каква поразителна разлика между туй, което си представлявах, и това, което наистина видях. Ние вървяхме около два часа с трамвай, все в града, догде стигнем един дървен мост, по който вървяхме още един километър, за да дойдем до касапниците. Земната повърхност е тясна за американците и те строят мостове, за да могат да се възползуват от мястото, което остава под тях. От двете страни на моста, на едно голямо пространство, се виждат огради за добитъка и кочини за свинете. … Навсякъде мрачно и хлъзгаво от нечистотии, а смрад!… Не ща ти касапниците! … Целия ден ме преследваше тази миризма. Като че всичките ядения, които ми подаваха, миришеха на "Armour's Packing House". До какви безобразия е довела жаждата за злато! (т.1, с.218–220)


  • Входът в обществените здания не е обставен с такива тържествени формалности, както в Европа. Ние влязохме свободно в Белия дом – резиденцията на президентите. … Белият дом е една обикновена бяла къща, с няколко колони отпред. Входната зала е покрита с каменна мозайка, насрещната страна на залата е от грапави нарисувани стъкла. Салоните са най-обикновени светски салони; едни от тези салони беше постлан (страх ме е да не ме лъже паметта) с рогозка. … До Белия дом е прилепена една оранжерия, а всичко наоколо е градина. На публиката се позволява да посещава само долния етаж от White House. Ние зяпахме от двора по прозорците на горния етаж, да видим госпожа Клевеленд, ама я нямаше. Та ето в каква къща живеят президентите, които управляват шестдесет милиона богат народ. (т.1, с.222–223)


из "Какво? Швейцария ли?"[редактиране]


  • Българино, пожелай ми живот и здраве, за да имам възможност да вдигна завесата, която разделя градския живот от омайните прелести на нашата дивна природа, и ти ще се влюбиш в тази природа, както никой юноша никоя не е любил. Ти си работил шест дни и си обезпечил насущния хляб за седмицата. На седмия ден не се отбивй в кафенето, нито в кръчмата. Не ти ли омръзна еднообразието: димът на цигарите, туй глупаво тракане на заровете и билярдните шарове, вулгарните завзеклици, прозевките и туй вечно чувство на някаква неудовлетвореност, и тази вледенена инертност, и тази плесенясала апатия-не ти ли омръзнаха? Послушай ме: посвети един от летните и празнични дни на природата и ако тръгнеш с мене, уверявам те, ни един хубав празничен ден няма да останеш в града. (т.1, с.261)


  • Ето Желюша. Тук напускаме шосето и се отбиваме в пътя наляво. Почва се възлизането.

    Погледнете сега!... В този момент ще въздъхне ли някой за Тирол и Швейцария, че да го цапна по устата!... Господааа! Гледайте бе, гледайте хубости, гледайте чудеса... Защо е тъй беден человеческият език, защо е тъй слабо моето перо! Е, как да опиша сега ония колосални порти, образувани от разноцветни скали, в които е прикован моят поглед? Как да опиша фантастичните фигури, които гледам през тия порти? Как да дам понятие за тая райска долина, окръжен с всевъзможни лесисти хълмове? Мога ли да схвана неизчислимите оттенъци в игрите на светлината и цветовете? Всички сили и способности немеят пред туй подавляюще величие и всичко се съсредоточва в зрението, в нямото благоговейно съзерцание... Да ми е да хвана целия свят за яката, да го дотътря дотука и да им извикам:

    – Гледайте бе, дураци, какво се врете из вашите вмирисани градове и села!
    (т.1, с.262–263)